Лари и Нейтън си стоят на пейката в парка. Зад тях – кафене „Ла Вива”. Гъчкано с разни парвенюта и напудрени дами. На моменти се чува италианска реч, приглушена от глъчта на събралите се лондонски контета. Неизвестно кога тази дупка, чието име никой не бе чувал в миналото, се превърна в едно от най-модерните места – сборен пункт за наконтени фльорци и метеросексуални идиоти. Колко ли паундове са излети в прашните стени, за да се превърне този буламач от етнически култури в поредното гнездо за т.н. „елит”? Кафене или ресторант – никой не ти казва. Но в този парад на етническа безвкусица, кулминационният момент на прозрението, че представлява именно това, идва, когато забележиш съвсем лекото разминаване на испанското име с предлаганата италианска кухня…
Панорамата е невероятна “…fast-forward people are going somewhere and at the same time such of them rewind the landsite going nowhere…” /забързани хора отиват нанякъде и в същото време, същите такива, забавят гледката, отивайки никъде/– старите лондонски къщи в контраст със супермодерните Mercedes SX, BMW 365, Roles Roy’s – ове по павираните улички, тракането на токчета JLO, Prada и Gucci, пингвини с работни куфарчета и папагали с пазарни чанти… Където там, някъде в далечината, зазвучават отмерените удари на Big Ben, оповестяващ, че вече е 5:30 p.m.
Лари безметежно прехвърля поредната страница на измачкания си ежедневник. Нейтън - свлечен на пейката, с кръстосани крака, потънали в зеления райграс. Часовникът замлъква и жуженето на автомобилите и постоянните минувачи продължава рапсодията си, като от време, на време се включва и тътенът на метрото. Лари надига поглед от вестника и се вторачва в току-що излезлите от ресторанта групичка „gentleman”. Мисълта, която го сполетява е, какво би било, ако се направи дисекция на мозъците им. Но се сеща, че това, вероятно вече е извършено. Нейт проследява погледа му и също се вторачва в групата... Пет секунди и обръща очи към фонтана пред себе си и къпещите се в него врабчета. Мисли си, колко би било забавно, ако и той можеше да се присъедини към тях. Лари поглежда приятеля си въпросително.
- Когато някой човек се взира в друг повече от 5 секунди, явно иска да му каже нещо. Сподели, Лари, какво тревожи свръх-интелектуалното ти съзнание?
- Просто съм удивен от безкрайната колоритност на събратята ни. Виж колко оригинален и дедуктивен начин на поведение и живот са избрали! Толкова грациозно и изтънчено се изнизват от ресторантчето, че се питам какво точно се е случило със сивите им вещества, защото липсата им е осезаема...
- Лари, приятелю, защо не спреш най-сетне да съдиш хората? Какво те е грижа за тях? Пречат ли ти? Или интелектът ти се чувства оскърбен от самото им съществуване?... И на мен не са ми приятни подобни индивиди. Затова не ги и забелязвам.
Лари се намръщва, гледа известно време празното пространство пред себе си и отново се връща към вестника. Уж, че чете, а всъщност се ядосва на нехайството демонстрирано от приятеля му. Как е възможно такъв умен човек като него, да не го интересува опадъка на обществото?! Възмутително! Ако това продължава, след 10-тина години, ще са заобиколени от тълпи homoerectus и някой друг homosapiens за цвят...
А той дори не подозира с какво се занимава сложното съзнание на Нейтън. Едни много, много по-заплетени, свръх-висши въпроси човъркат ума му и не му дават спокойствие. За тях науката дори е безмълвна. Никой досега не е достигнал до разгадаването им. Никой мъж, поне. Жената – това е... Кой може да отговори?... А разгадаването на женската мисъл е като статистическо уравнение с [(x + y).(x + y)] z вероятност успеваемост...
Следва продължение...
